Постинг
27.01.2009 13:23 -
СЯКАШ БЕШЕ ВЧЕРА
СЯКАШ БЕШЕ ВЧЕРА
Срещнах я в малък,забутан провинциален град на брега на Дунава.С родителите ми бяхме поканени на свадбата на мой братовчед-най-големия от всички 7 племенника.Това бе първата свадба от това поколение и се беше събрал целия ни род,пръснат из страната-3 сестри и един брат,живеещи далеко един от друг.
Започнаха танците и аз се заозъртах с коя мога да потанцувам.Исках да изпробвам научените с приятелите ми стъпки,тренирайки скришом-няколко съседски момчета се учехме на един раздрънкан грамофон /дори касетофони тогава нямаше все още/.
Погледа ми се спря на една червенокоса девойка на моите години,с миловидно бяло лице-съседка на младоженеца както по-късно разбрах.
-Може ли?-с разтуптяно от свян сърце и галантен поклон,промълвих аз.
-Да,може-отвърна тя и ставайки,придърпа блузката си.
Това беше първият ми танц с непозната и притеснително се поклащах в ритъма,броейки наум тактовете ,стараещ се да не обърквам крачките и внимавах да не я притискам по-силно от необходимото за танца.Исках да съм кавалер като от приказките,които тогава четях,попивайки внимателно положителните черти на главния герой.Не помня дали си говорехме,притеснен от нуждата да не се изложа в ритмите.Загубих дар-слово,а така усилено бях репетирал първото си запознанство с непозната жена.След танца я съпроводих до масата и и се почувствах едва ли не герой от отличното си представяне.Седнал на масата ни и отпивайки от оранжадата/бях още ученик и алкохолът тогава беше "ТАБУ"/ се оглеждах,доволен от постигнатото.Няколко пъти погледите ни се срещаха и при следващия блус леко кимнах с глава по посока на дансинга-бях виждал това да означава покана.Тя леко се усмихна и отвърна също със леко кимване.На дансинга уверено вече хванах ръката и и с другата през кръста я поведох в познатите ми стъпки.
-Как се казвате?-попитах смутено .
-Мария-отговори непринудено тя и ме погледна закачливо в очите.
Погледа и сякаш ме питаше -"а сега"?
-Пламен се казвам,братовчед съм на младоженеца,от близкия окръжен град съм .
-Знам -звънко отговори тя.
Прималях-откъде ли може да знае?Оказа се ,че в паузата е разпитала братовчедка ми за мене.
Тогава вече пушех,криейки се старателно от родителите си.
-Искаш ли да излезем навън?-казах с намерението да изпуша една цигарка.
Излязохме в топлата лятна вечер навън ,на площадката зад ресторанта.Какво си говорихме не помня,но си разменихме телефонните номера и се позапознахме.
Свадбарите лека-полека си тръгваха.Време беше и ние да отиваме към автогарата/тогава и колите бяха все още рядкост/.Сбогувахме се приятелски,без някакви обещания.
Звъннах,естественно, и лека полека приятелството ни започна да прераства в дружба.Явно доста често съм започнал да звъня,за което бях скастрен от родителите си -за голямата телефонна сметка.Ами сега ,какво да правя,как да продължим да си общуваме?Навярно това ми е била и първата ,макар и неосъзната,любов.Имах гаджета сред съучениките си ,но това бе нещо по-различно,по-чувственно.
-Може ли да дойда при теб някой ден?-попитах срамежливо.
-Разбира се-отговори тя.
Започнах да събирам от закуските си за билет.Оказа се ,че двупосочния струва колкото джобните ми за седмица-няма как лишавах се и от закуската.Но уви-чак след 10 дена събрах нужната сума и отидох.Разхождахме се в парка,говорехме си за всичко,което ни идваше наум,прекъсвайки се искайки всеки да разскаже повече.С последния автобус се прибрах,заричайки се пак да отида.Явно ми действаше положително.И нямаше как-родителите и бяха учители в местната гминазия.И го измислих-АВТОСТОП,разбира се .Бях чувал,че може и така да се пътува.Още следващата неделя излязох с автобуса накрая на града и зачаках ,вдигайки ръката си с характерния за стопаджиите знак.Провървя ми-спря кола и ме взе почти веднага.Стигнах бързо,и втората ни среща мина превъзходно според мене.Явно и на нея и харесваше ,че можем да се виждаме,вместо да се чуваме по телефона.
И започнах ден ,през ден така да ходя-след училище,със чантата.И така година може би.
После тя отиде на кандидат-студентски курсове във София-и там отидох с безплатния билет от БДЖ/като служител майка ми имаше право на такива за цялото семейство/.Приеха я за студентка,тя замина,а аз очаквах вече повиквателна за задължителната казарма.Така се получи,че бях разпределен във градче само на 10 км от нейния университет."ПРОВИДЕНИЕ"-помислих си аз.След доста време разбрах,че майка ми намерила далечен роднина във военното окръжие и с негова помощ съм се оказал така близко до любимата ми вече за мене.
Посетих я няколко пъти-излизахме на разходки из града,разказваше ми за живота и следването.Рискувах да ме накажат за излизане извън гарнизона,но какво от това-нали щяхме да сме заедно няколко часа.
Веднъж не я намерих в общежитието,на следващата ми отпуска също.След ден-два получих поредното писмо.
- НЕ ЗНАМ КАК ДА ЗАПОЧНА-сякаш гръм ме удари от първия ред.Причерня ми и като насън прочетох нататък-ти си чудесен приятел,много си добър и внимателен ,но вече живея с приятел,с когото мислим да се женим-общо взето така пишеше.Не бях на себе си доста време,тежко го преживях."Мъртвец и войник се помнят 6 месеца"-има такава поговорка;при мене излезе точно така за войника.
Срещнах я в малък,забутан провинциален град на брега на Дунава.С родителите ми бяхме поканени на свадбата на мой братовчед-най-големия от всички 7 племенника.Това бе първата свадба от това поколение и се беше събрал целия ни род,пръснат из страната-3 сестри и един брат,живеещи далеко един от друг.
Започнаха танците и аз се заозъртах с коя мога да потанцувам.Исках да изпробвам научените с приятелите ми стъпки,тренирайки скришом-няколко съседски момчета се учехме на един раздрънкан грамофон /дори касетофони тогава нямаше все още/.
Погледа ми се спря на една червенокоса девойка на моите години,с миловидно бяло лице-съседка на младоженеца както по-късно разбрах.
-Може ли?-с разтуптяно от свян сърце и галантен поклон,промълвих аз.
-Да,може-отвърна тя и ставайки,придърпа блузката си.
Това беше първият ми танц с непозната и притеснително се поклащах в ритъма,броейки наум тактовете ,стараещ се да не обърквам крачките и внимавах да не я притискам по-силно от необходимото за танца.Исках да съм кавалер като от приказките,които тогава четях,попивайки внимателно положителните черти на главния герой.Не помня дали си говорехме,притеснен от нуждата да не се изложа в ритмите.Загубих дар-слово,а така усилено бях репетирал първото си запознанство с непозната жена.След танца я съпроводих до масата и и се почувствах едва ли не герой от отличното си представяне.Седнал на масата ни и отпивайки от оранжадата/бях още ученик и алкохолът тогава беше "ТАБУ"/ се оглеждах,доволен от постигнатото.Няколко пъти погледите ни се срещаха и при следващия блус леко кимнах с глава по посока на дансинга-бях виждал това да означава покана.Тя леко се усмихна и отвърна също със леко кимване.На дансинга уверено вече хванах ръката и и с другата през кръста я поведох в познатите ми стъпки.
-Как се казвате?-попитах смутено .
-Мария-отговори непринудено тя и ме погледна закачливо в очите.
Погледа и сякаш ме питаше -"а сега"?
-Пламен се казвам,братовчед съм на младоженеца,от близкия окръжен град съм .
-Знам -звънко отговори тя.
Прималях-откъде ли може да знае?Оказа се ,че в паузата е разпитала братовчедка ми за мене.
Тогава вече пушех,криейки се старателно от родителите си.
-Искаш ли да излезем навън?-казах с намерението да изпуша една цигарка.
Излязохме в топлата лятна вечер навън ,на площадката зад ресторанта.Какво си говорихме не помня,но си разменихме телефонните номера и се позапознахме.
Свадбарите лека-полека си тръгваха.Време беше и ние да отиваме към автогарата/тогава и колите бяха все още рядкост/.Сбогувахме се приятелски,без някакви обещания.
Звъннах,естественно, и лека полека приятелството ни започна да прераства в дружба.Явно доста често съм започнал да звъня,за което бях скастрен от родителите си -за голямата телефонна сметка.Ами сега ,какво да правя,как да продължим да си общуваме?Навярно това ми е била и първата ,макар и неосъзната,любов.Имах гаджета сред съучениките си ,но това бе нещо по-различно,по-чувственно.
-Може ли да дойда при теб някой ден?-попитах срамежливо.
-Разбира се-отговори тя.
Започнах да събирам от закуските си за билет.Оказа се ,че двупосочния струва колкото джобните ми за седмица-няма как лишавах се и от закуската.Но уви-чак след 10 дена събрах нужната сума и отидох.Разхождахме се в парка,говорехме си за всичко,което ни идваше наум,прекъсвайки се искайки всеки да разскаже повече.С последния автобус се прибрах,заричайки се пак да отида.Явно ми действаше положително.И нямаше как-родителите и бяха учители в местната гминазия.И го измислих-АВТОСТОП,разбира се .Бях чувал,че може и така да се пътува.Още следващата неделя излязох с автобуса накрая на града и зачаках ,вдигайки ръката си с характерния за стопаджиите знак.Провървя ми-спря кола и ме взе почти веднага.Стигнах бързо,и втората ни среща мина превъзходно според мене.Явно и на нея и харесваше ,че можем да се виждаме,вместо да се чуваме по телефона.
И започнах ден ,през ден така да ходя-след училище,със чантата.И така година може би.
После тя отиде на кандидат-студентски курсове във София-и там отидох с безплатния билет от БДЖ/като служител майка ми имаше право на такива за цялото семейство/.Приеха я за студентка,тя замина,а аз очаквах вече повиквателна за задължителната казарма.Така се получи,че бях разпределен във градче само на 10 км от нейния университет."ПРОВИДЕНИЕ"-помислих си аз.След доста време разбрах,че майка ми намерила далечен роднина във военното окръжие и с негова помощ съм се оказал така близко до любимата ми вече за мене.
Посетих я няколко пъти-излизахме на разходки из града,разказваше ми за живота и следването.Рискувах да ме накажат за излизане извън гарнизона,но какво от това-нали щяхме да сме заедно няколко часа.
Веднъж не я намерих в общежитието,на следващата ми отпуска също.След ден-два получих поредното писмо.
- НЕ ЗНАМ КАК ДА ЗАПОЧНА-сякаш гръм ме удари от първия ред.Причерня ми и като насън прочетох нататък-ти си чудесен приятел,много си добър и внимателен ,но вече живея с приятел,с когото мислим да се женим-общо взето така пишеше.Не бях на себе си доста време,тежко го преживях."Мъртвец и войник се помнят 6 месеца"-има такава поговорка;при мене излезе точно така за войника.
